|
|
|
|
Мая Пирогова
гр. Донецк автор: Любомир Данков Част 1 | |
Мая Пирогова, интервю за българските СМИ. Част 1. | |
|
Казвам се Майя Юриевна Пирогова и съм директор на Отдела по държавна информационна политика към Министерство на информацията в Донецката народна република. Нека просто ви разкажа как започна всичко. Конфликтът на Донбас реално започна не през 2013 г., а доста по-рано. Той започна от момента на поражението на Съветския съюз в студената война, от момента на разпадането на Съветския съюз и отделянето на държавите след така нареченото сключване на Беловежското споразумение. Защо смятам, че именно тогава? Защото това от самото начало беше една афера, нещо крайно неприятно, неправилно и невероятно противозаконно. Освен това, Беловежското споразумение в този момент устройваше всички играчи от световната политика и те го приеха. За сметка на това, от този момент в Украйна тихомълком започнаха да влизат... няма да говоря за собствените си впечатления, ще говоря за неща, които са достатъчно доказуеми, и вече е доказано, при това с материали, достъпни в интернет за всеки, който пожелае да се запознае с тези доказателства и да разбере какво става. И така, от този момент в Украйна тихомълком започнаха да се настаняват различни фондове, Украйна започна да получава грантове, тоест животът си течеше в руслото си и никой нищо не би забелязал, ако не беше 2004 г. , когато на фона на преизбирането на поредния президент не възникна едно противопоставяне, което по същността си беше противопоставяне между Изтока и Запада. Тогава хората видяха за първи път, че на Изток и на Запад живеят абсолютно различни, ментално различни хора, и че промишленият, производствен Изток клони към Русия, а Западът се обърна към Европа. И всичко би било наред, ако тази ситуация не беше умишлено – повярвайте ми, занимавала съм се с този въпрос и знам – ако тази ситуация не беше умишлено създадена и култивирана с точно тези същите фондове, грантове и подобни. Известно е как завърши Оранжевата революция и много бързо пролича какво представлява тя, много бързо пролича какво представлява оранжевата власт. Отделен въпрос е, че дошлият като смяна на оранжевите Янукович също бързо показа същността си и много бързо демонстрира не само на западна Украйна, но и на Източна - на Донбас, откъдето той самият произхожда – той ни показа, че него принципно не го интересува нито страната, нито хората, нито даже собствената му родина, а се интересува единствено от властта и от собствения си джоб. И ето, вече през 2013 г. се оказахме в ситуация, когато определена част от украинското общество вече се беше научила на русофобия – а русофобията, в интерес на истината, навлизаше постепенно в Украйна не без помощта на онези същите фондове, грантове и грантоеди, за които говорих в началото на интервюто. Прието е да се говори, че всичко започна с отказа на Янукович да подпише асоциацията. В действителност нещата не стоят точно така. Преди десет години бях в град Лвов и там гледах плакати, разлепени из целия град. На плакатите беше изобразен здрав украински момък с копие, с което копие той пробожда в сърцето човек, обвит в руския флаг – с други думи, истинския руснак. Още през 2004 г. навсякъде се приказваше, че Донбас трябва да се огради с бодлива тел и да се залее с бетон. Още тогава се говореше така. И тези приказки постепенно влязоха в норма, обществото ги прие – обществото, което наричаше себе си държавата Украйна. И ето, Майданът... искам тук да сложа акцент, отказът на Янукович да подпише беше само и единствено повод, а поводът се чакаше отдавна и ето, че се намери. Но ето какъв е важният въпрос – на Майдана най-напред излязоха студентите, тези, които впоследствие нарекоха „просто дечица“, и това много бързо се превърна в... много скоро този Майдан им беше отнет и много скоро там нахлуха онези сили, които сега държат властта, а тези сили – между нас казано, отново всичко може да се намери и в интернет, има и документи, и ако се проведе разследване, всичко ще опре до едно-единствено нещо – парите. Ако се проведе финансово разследване, веднага ще стане ясно, че онази сила, която през януари излезе на Майдана, беше подготвяна отдавна. Защо мълча Донбас? Казват – Донбас тогава мълча. А Донбас, за съжаление, това е такъв край, в който хората просто работят, ние нямаме време, разбирате ли? Ето например аз, тогава през януари, февруари в редките моменти, когато имах свободно време успявах да погледна какво се случва по телевизията. Бях заета, работих – бях адвокат, занимавах се с бизнес и всичко останало. Тогава гледахме по телевизията и се ужасявахме, не вярвахме, че всичко това е възможно. Освен това, ние действително изпуснахме онези русофобски нагласи, които постепенно се трупаха, трупаха и трупаха в Украйна. Но навярно дори и така всичко би отминало, навярно нямаше и да забележим, ако не беше първия указ – да, това беше указ – и първия фокус на новата власт, която дойде – хайде да си го кажем честно – с помощта на противозаконен въоръжен преврат. Ако тази власт не беше започнала с антируските настроения и с антируските закони, например законът за езика, законът за забраната на руския език – ние имахме закон за регионалните езици, приет от Янукович. Това беше доста половинчат закон, той не даваше решение на въпроса за руския език, що се отнася до руския човек. Извинете, в Украйна 40% от населението са руснаци. Но поне го имаше, и в него руският език беше наречен регионален. И първото, което направиха онези хора в Киев беше да отменят закона за руския език. И тогава в Донецк започна вълнение – откровено казано, вълнение дори не е точната дума, защото Донбас вече беше готов и онези анти Донбасовски настроения, които бяха озвучени на Майдана, се чуваха твърде силно и в тях имаше твърде много заплахи за физическо унищожение. Разбирате ли, те не се свеняха да казват „Ние ще ви унищожим, ще ви натоварим на влаковете на дружбата*, ще избием всички на Донбас с палки“ – и т.н. Въобще не се свеняха. В началото на януари и аз ходих на Майдана. Останах там три дни, помня ги – четвърти, пети и шести януари. Първите два дни просто обикалях, гледах и почти не разговарях. На 6 януари беше бъдни вечер – денят преди Рождество, а там на Майдана никой не празнуваше, това беше изумително, толкова много хора, такъв светъл, голям празник... а за тях беше все едно скучен делник, все едно Христос не се бе родил именно в нощта на шести срещу седми януари. |
Тогава ми се наложи да общувам с някои хора там. На никого не бях казала, че съм от Донбас, макар и това да си личи добре по говора ми. Но искам да ви кажа, че това, което чух там – за съжаление това изигра за мен може би основната роля. Да, не бях готова тогава да стоя по барикадите, да се сражавам, още не бях готова. Но в крайна сметка това се оказа решаващото в моето отношение към ставащото на Майдана. Разбрах, че там се случва нещо съвсем различно, там вече няма никакво място за светлите лозунги, с които започнаха студентите през ноември и декември, там всичко вече е напълно променено. Освен това, през януари вече ги имаше свастиките по стените, вече се виждаха знамената с СС-овските знаци, през януари вече вървяха хлапаците с черните дрехи и балаклави, това вече го имаше. Как да се отнасям към това? Ще ви разкажа. Това, което наричаме бандеровщина, за моето семейство, както впрочем и за повечето семейства тук и в Централна Украйна, в Запорожие, в Днепропетровск, Харков, Одеса – за нас това, което се нарича бандеровщина, това е абсолютното зло. И проблемът не е в това, че Бандера е бил предател, Юда и прочие, не. Бандера е бил чудовище. Ще ви разкажа нещо лично. Моята майка е израсла в Западна Украйна. Била е много светла, бяла, тя е рускиня и е с много бяла кожа. И веднъж, когато е била още момиченце и живяла в едно западноукраинско село, идва при нея един съселянин и й казва: „Ей, русичката, прибирай се вкъщи, че сега ще дойдат бродягите и ще те грабнат да те сложат на венеца“. А венецът, какво е било това венец? Мама разказваше, „Толкова много се уплаших“, казва, „през живота си така не съм се страхувала нито преди това, нито след това“. А венец, това е когато бандеровците са ловели дечица, не само русначета, украински дечица също са хващали, за това и до днес се говори по тези места, въпреки че се стараят да забравят, но то е невъзможно. Връзвали дечицата с бодлива тел към някое дърво – това са правили, това ни е историята, нашата обща история. Връзвали ги и ги оставяли там да умрат. И това наричали – да сложиш децата на венец. И това са го правили хора! Прабаба ми се е крила от бандеровците цяла година. Нейните съселяни са я крили от една къща в друга, за да не я убият, само защото била учителка. Тоест, това е, което са вършили бандеровците – не се иска много, достатъчно е просто да се отиде в библиотеката и да се прочетат историческите документи. Не описания, не белетристика, необходимо е само да се прочетат историческите документи. Жалко, че не сме успели да приключим с тях през 1954 г., и то само защото Хрушчов е прекратил преследването им. Но техните потомци, тяхната русофобия са там, останали са, не е нужно да се чудим – просто те са такива, а ние сме съвсем различни. И така – войната и всички последващи събития започнаха, защото там, в Киев, не им хареса това, че ние се изправихме срещу закона. Замисля ли се някой, защо на 1 март 2014 г. хората излязоха на митинг? По каква причина? Те излязоха, за да обявят, че не са съгласни със закона за езика. Излязоха, за да обявят, че – говоря най-общо – в Киев се извърши въоръжен държавен преврат, и това е истината, отново настоявам, че всичко, за което говоря, може да бъде проверено. Хората се обърнаха към депутатите. Ние сме много законопослушни – ние, хората в Донецк. Ние сме законопослушни не защото сме някакви добрички, мили хора, не – просто исторически ситуацията е такава, че ние особено почитаме и уважаваме законите. Първото, което направиха хората тогава, беше след митинга да отидат в Областния съвет, където имаше заседание на областните депутати. Там се събра неголяма група и излязохме с обръщения към тях от името на народа. Настоявахме депутатите да се свържат с господата в Киев и да им обявят нашата воля и желание, нашите решения, или поне просто да им кажат че, така и така, ние си искаме руския език, искаме нещо много простичко – да живеем така, както сме живели досега всичките тези години. Никой до този момент не ни закачаше особено. Искаме да живеем по украинските закони, но искаме и да ги спазваме, а това, което сега прави украинската власт е да нарушава всички норми на конституцията, започвайки и осъществявайки държавен преврат. Нищо не постигнахме, до никого не достигнахме. Не ни обърнаха никакво внимание, изгониха ни от залата с думите „Изчезвайте, скотове“. Разбирате ли?! Никой, никога не би си позволил да нарече себе си или друг човек скот. Още повече пък нашите хора, нашите миньори... които, как да кажа, са свикнали всеки ден да отиват на смърт. Разбирате ли? Нашият народ е особен, за нашите миньори всяко спускане в мините е като отиване на война – ще умра ли днес, или няма да умра. Те всеки ден са готови да умрат. Мините ни са много дълбоки, работата е много тежка, и точно заради това те умеят да се подчиняват на законите, спазват правилата за безопасност – и тези за работа, и тези за живеене. И точно затова у тях липсва онова качество, което пък е присъщо на мнозина от другата страна – страхливостта. Нашите миньори са смели хора. Какво се случи после, в отговор на тези наши искания? Украинската власт много бързо реши, че трябва да прати към нас танкове. И танковете тръгнаха. Най-напред ги спирахме с голи ръце. В отговор на това те решиха на 12 април да обявят анти терористическа операция. И ето това се оказа много важно за мен – когато първите бомби започнаха да падат на Великден. Великден, това е може би най-важния празник на света, за света. И тогава, когато бомбите започнаха да падат в деня на Христовото възкресение, разберете, това беше толкова показателно, толкова удивително, толкова жестоко и цинично, че си мисля – тогава не само аз, а и всички разбрахме, че просто са решили методично да ни унищожат. *Препратка към събития от пролетта на 1992 г., когато организацията УНА-УНСО (Украинска национална асамблея – Украинска народна самоотбрана) заедно със свещеници от украинската автокефална православна църква се отправят с така наречения „влак на дружбата“ към южните части на Украйна (включително Крим), за да потушат появилите се там сепаратистки настроения. |
|
Мая Пирогова
гр. Донецк автор: Любомир Данков Част 2 | |
Мая Пирогова, интервю за българските СМИ. Част 2. | |
|
Искам специално да се спра на външното влияние върху Украйна и на последствията от него. Отлично разбирам, че англосаксонският свят винаги е бил… да, и Европа, и Америка, от момента, в който Америка си стъпи на краката, особено благодарение на Великата Отечествена война, чрез която американците спечелиха безумно много пари. Не бива да забравяме, че Америка направи Хитлер това, което той беше, както и да припомним кой точно продаваше оръжие на Германия. От един елементарен анализ на финансовите документи става ясно кой именно е продал първите оръжия на Хитлер. Добре, не е в това проблема. Това влияние, което оказаха върху Украйна англосаксонците – Европа и Америка – по отношение на насаждане на русофобски настроения, не се поддава на описание. Нека си спомним страните от Варшавския договор. Едва ли силно сте мразили Русия тогава, защото най-малкото Русия освободи европейските страни от фашизма. Може би на някого това не му харесва, но това е факт - Русия понесе най-големите загуби във Великата Отечествена война и именно Русия освободи света от Хитлер, а не някой друг. И каквото и да говорим, тогава малко или много живеехме в съгласие. А сега къде е проблема – проблемът е в това, че през цялата история най-напред Европа сама, а след това с помощта на този същия свой задокеански звездно-раиран другар и приятел, не са спирали да водят агресивна политика спрямо Русия. Бихме могли да ги разберем, ако не бяха войните, които те подклаждат постоянно, ако не беше смъртта, която носят, ако не беше подлостта и предателствата, с които подхождат. Вижте, Украйна не беше избрана случайно. Мисля, че беше направен един много добър анализ и се установи, че с Белорусия ще има проблеми, докато с Украйна ще са нужни много по-малко сили и много по-малко загуби, за да се направи от нея русофобска държава точно под носа на Русия. Убедена съм в това и това го разбират всички, всеки говори за това, и все пак никой нищо не прави, защото така е изгодно за Америка и за Европа. Смятам, че в тази ситуация умишлено беше оказан натиск върху антируското малцинство и от него беше създадена движещата сила на Майдана и на това въоръжено противопоставяне, което имаме сега между Донбас и останалата част от Украйна. А всъщност такова въоръжено противопоставяне нямаше да има, нямаше да има война, нямаше да има нищо такова, ако тогава през март някой беше пожелал да говори с нас. И фактът, че никой не пожела да говори с нас, се обяснява само с едно – това не беше нужно на Америка. Казвайки Америка, имам предвид Америка и Европа. Освен това, ставаше така, че когато излизахме на протест – отново през март – отправяхме призиви към украинската власт, все още нашата власт, независимо от това, че дойде в резултат от държавен преврат. От там ни отвръщаха – Добре, ще дойдем за разговор – и никой не идваше. След това пак, и пак… в средата на март, вместо някой от властта да дойде и да осъществим разговор, те ни пратиха „влак на дружбата“ – пристигнаха автобуси с ултраси и футболни хулигани, с палки, тояги, боксове. Слязоха и започнаха с побоите, устроиха провокации и сбивания. Това може да се намери в интернет. Ако народът не се беше събрал да ги неутрализира, щеше да стане Бог знае какво. Но накрая, разбира се, успяха да ги прогонят и ги гониха до самата граница на Донбас. Можете да намерите информация за тези събития, мисля, че се случиха на 13 или 15 март. Беше много страшно, загина един човек. Затова аз смятам, че Европа и Америка са пряко отговорни и носят точно такава отговорност за пламването на войната, колкото и Порошенко и компания. Мисля, че те са поръчителите, защото над нас вече падат американски бомби, австралийски и кой знае какви още, против нас воюват частни военни компании – не знам дали ви е известно това. Нашите войници много често чуват американска, английска реч на отсрещната страна, полска реч също. Да не говорим, че най-противното е, че те дори не го крият, смятат го за напълно нормално, разбирате ли? Да продължим нататък. За грешките, допуснати от Украйна, вече говорих, както и за грешките във вътрешната и външната политика. Искам да изтъкна една основна грешка, която допусна Украйна – тя престана да бъде самостоятелна държава. Украйна допусна ситуация, в която спря да приема собствени решения, вероятно заради това, че изпадна в тежка финансова зависимост. При това отлично разбирам, че нито една държава, малка държава, която няма собствено ядрено оръжие и достатъчно златен резерв, не може да бъде абсолютно самостоятелна. Ние живеем в социум и сме длъжни да се съобразяваме с всички. Но да търпиш, когато на стената на украинската Служба за безопасност висят двете знамена – украинското и американското – не знам как може да се търпи това и в същото време да се наричаш свободна страна. Да настаниш в креслото на премиера, вицепремиера или който и да било чуждестранен чиновник и да му позволяваш да води заседанията на министерския съвет, това е висша степен на цинизъм спрямо собствения ти народ. Да се върнем към април. В началото на април хората тук разбраха, че никой нищо няма да направи. Ние се организирахме в социалните мрежи, аз например разбирах къде ще има митинг от социалните мрежи. Но бързам да напомня, че на Майдана също се събираха през социалните мрежи. Друг е въпроса, че ние не ходехме из града с факелни шествия и не крещяхме „Слава на Украйна“. |
Не знам дали ви е известно, че лозунгът „Германия над всичко“ е измислен от фашистка Германия. А сега да го сравним с лозунга „Украiна понад усе“ – „понад усе“, това означава „над всичко“. «Слава на Украйна – Слава на героите» е бил призива и отговора на бандеровците и за мен човек, който крещи този лозунг, се явява бандеровец, дори да не го проумява. Ако не разбира това, просто трябва да му се обясни. Никога през живота си не съм могла да произнеса тази фраза искрено. С други думи, Украйна,особено през последните години, избра русофобски лозунги по западноукраински модел и това, което последва от тях, това русофобско движение, не се побира в ума. Можете да потърсите в интернет изрази като Москалей на ножи (Руснаците под ножа), Москаляку на гиляку (Руснакът на бесилото); в училищата правеха разпродажби, и там слагаха буркан с компот с надпис Кръв от руски бебета – надпис на украински. Изпекоха торта във вид на бебе, облечено в руски дрехи, и я рязаха и кълцаха. Изпекоха торта като Ленин – тук доста пари са били похарчени – и ядяха ушите и други части. Събираха се по специализирани кафенета в Киев, Лвов, в Ровно, във Виница и си устройваха театрални спектакли на тема „Как убих руснака“. Това ниво на битова русофобия е несравнимо с битовия антисемитизъм на обикновения фашист. По внушение, по емоции това е много по-силно. И постоянно ни го тикаха пред очите, всички тези неща се пускаха в интернет, показваха ни го по всякакъв начин, обиждаха, измисляха специални картинки как убиват „ватници“ и „колоради“ – всякакви мотивиращи картинки, на които се показва как убиват руските хора и как се призовава към това. През 2014 г. интернет беше пълен с тях. Как реагира на това един нормален човек? След това дойде 6 април. Какво се случи тогава и защо? Тогава за последен път отидохме в сградата на Областната държавна администрация и настояхме – а настоявахме вече месец - депутатите най-накрая да решат: дали ще поддържат нововъведенията, прокарани през март от правителството на Турчинов, или все пак ще се осъзнаят и ще кажат макар и една думичка в защита на руския народ, който живее на Донбас. Реакцията беше същата, затова народът побесня и каза, Щом така стоят нещата, ние искаме да живеем отделно. Щом не ни слушате, щом за вас сме скотове, колоради и ватници, ние искаме да се отделим. Честно казано, тогава това все още не беше сериозно решение – тоест, беше сериозно, но не беше окончателно, тогава все още нямахме предвид отделяне от Украйна. Не знам как е при другите, но при мен повратната точка беше, когато Десен сектор изгори хората в Дома на профсъюзите в Одеса и когато на 9 май в Мариупол изгориха цяло районно полицейско отделение – изгориха милиционерите. Отишли някакви хора, заключили милиционерите, най-напред им поставили ултиматум, че трябва да отидат да стрелят по съгражданите си – и когато те отказали, просто ги заключили, подпалили и разстреляли. Можете да потърсите документи. Много бих искала да попадна в комисията, която някога ще разследва тези престъпления. Ще направя всичко, което зависи от мен, за да попадна там, не само защото знам къде да търся и смятам, че трябва да се търсят финансови документи, все нещо се е запазило – но и защото искам да направя всичко, което ми е по силите, за да може Европа да узнае истината за това, което стана тук. Ние до ден-днешен за Европа сме нищо, нула. И може би и в това е проблема – и нашия, и на Украйна. Така се стигна до референдума. Решението за референдум се взе през април и беше прието с една-единствена цел – хората, които обявиха декларацията за независимост в сградата на Областната администрация, искаха да бъдат сигурни, това беше сериозен въпрос. Те искаха да са сигурни, че народът ги поддържа, а референдумът беше единствения начин за това. За съжаление нашият референдум не беше признат, но това не означава, че е противозаконен. Ако даден референдум е проведен при спазване на всички норми, всяко народно гласуване може да бъде проведено във всеки регион. Понякога трябва да се проведе общодържавно гласуване, понякога регионално гласуване. При нас се проведе обикновено регионално гласуване с един-единствен въпрос: Съгласни ли сте с това, което се случва в Украйна, и с това, което се случва на Донбас. Каква е същината на този въпрос: Поддържате ли хората, които обявиха несъгласие с промените в Украйна и с това, което става в Украйна. Знаете резултата от референдума – почти 90% от хората казаха, Да, съгласни сме с вас, съгласни сме с тези, които тръгнаха срещу тази власт, с тези, които не искат на Донбас да управлява тази русофобска власт. Да, ние сме с вас. И така стана всичко. Ние смятаме тази дата за рожден ден на републиката – и аз така я възприемам, искрено. А имаше толкова много хора на този референдум, досега никога не бяха излизали толкова много хора. Аз ходих да гласувам със семейството си и сама видях опашките. След това взех такси и обиколих избирателните участъци – преди съм участвала в избори и знам къде са разположени. Такова нещо никога не е било. Това означава, че целият народ тогава се възмути, цял Донбас се възмути от ставащото в Киев. Ако това не е показател, не знам какво друго би било. |
|
Мая Пирогова
гр. Донецк автор: Любомир Данков Част 3 | |
Мая Пирогова, интервю за българските СМИ. Част 3. | |
|
Сред въпросите ви има много интересен въпрос, звучи така: Какво точно представлява конфликта на Донбас. Не можем да го наричаме конфликт, това не е конфликт. Това, което се случва на Донбас, се нарича геноцид спрямо народа. Има един израз, не съм го измислила аз, който точно описва ставащото: Когато правителството стреля в собствения си народ, този народ престава да бъде собствен. Когато на 20 април паднаха първите бомби над мирния град Славянск, там имаше около 60 човека, без оръжие – всичко, с което бяха въоръжени, бяха ловни пушки и дървени бухалки. Първите бомби паднаха над Славянск, и тези 60 човека бяха оправданието, но реално тези бомби паднаха върху мирни домове. Точно тогава Украйна сама се отказа от нас. Тогава ни обяви за враг, всички нас. Всъщност, това се случваше и впоследствие, много украински политици, които не умеят да си държат езика зад зъбите обясняваха, че Донбас трябва да се унищожи до последния човек, защото там всички са „колоради“, „ватници“, сепаратисти. На 20 април Украйна каза на Донбас – дълбоко съм убедена в това и смятам, че мнозина ще се съгласят с мен – „Махайте се“. Тя сама ни обяви за враг и за отделна държава, много по-рано, отколкото го направихме ние. Пояснявам защо. По закон армията не може да бъде използвана в антитерористически операции. Има групи със специално предназначение към МВР и СБУ (Служба за безопасност на Украйна), които имат право да участват в подобни мероприятия. Украйна наруши този закон и прати тук действаща войска, наборната армия. И – отново опираме до финанси – тук бе изпратено оръжие и наборна войска с цел антитерористическа операция. Затова по всички признаци ставащото тук не е антитерористическа операция. На второ място: какво ни говори факта, че през април ние не бяхме въоръжени, а към Донбас пратиха цели ешелони с оръжие. Не стига това, ами държавата отдели средства, за да бомбардира мирните градове на Донбас. Да, бяхме метежници, да, протестирахме против новото правителство в Киев – но протестите ни бяха мирни, и имаме право на тях. А държавата финансира убийството на населението – Вие ми кажете, как се нарича такава война? Или аз ще Ви кажа – това се нарича геноцид от страна на украинското правителство спрямо собственото население. Друг е въпроса, че още след първия изстрел, по искане на Украйна, по настояване на Украйна, по същество – ние престанахме да бъдем Украйна. Защото това не е АТО, дори и гражданска война не може да се нарече, защото в гражданската война участват граждани. |
А у нас гражданите са принудени да се сражават с армията на собствената си страна. Това се нарича хибридна, мръсна война, това се нарича геноцид спрямо жителите на Донбас. Вече всички се умориха да повтарят и да доказват, че тук не е имало и няма никакви руски войски. Имаше руски доброволци, има сръбски доброволци, чехи, американци, италианци, французи, някои от тях познавам. Българи не съм срещала, нито поляци. Но може би защото не съм си поставяла задача да разбера дали ги има, не съм изяснявала този въпрос. Един от най-храбрите воини тук е сърбин, който е преживял Косово и килимните бомбардировки. Тук идваха доброволци от цял свят, дори пристигна един младеж от Австралия. Той казваше, „Аз съм етнически украинец, живея в Австралия. Дойдох тук, защото всичко това е неправилно, те убиват деца“. Има още един въпрос – обърнете внимание как мирните жители загиват само от тази страна – на тяхната страна мирни жители не загиват. Ако загиваха там, Украйна щеше да вдигне шум до Бога по целия свят. Но тя постоянно, всеки ден в сводките съобщава, че бунтовниците – тоест, ние – са обстреляли позициите на ВСУ (украинската армия), а нищо не споменава за загиналите деца и мирни жители. А у нас загинаха около 100 деца и около 10 000 мирни граждани. Разрушени са над 40 000 обекта – къщи, училища, болници, разрушени или повредени. Украйна целенасочено удря по отоплителни и водопречиствателни станции, по училища, болници, по газо- и електроразпределителни станции. Това какво е? Отговарям. Смятам, че Украйна води целенасочена политика на геноцид против населението на Донбас. Имам си своите съображения защо се прави това и защо беше започнато, и съм дълбоко убедена, че даже нападките, които се отправяха към Донбас след смяната на властта в Киев – наясно съм, че може и да изрежете тази част, но това е моето лично мнение. Мисля, че отправяните нападки към Донбас и към източната част на Украйна още от самото начало разчитаха на това, че ние ще въстанем и след това ще могат да ни бомбардират. Ако анализираме ситуацията и видим в колко кратък срок подготвиха и започнаха войната, нямам съмнения, че тези нападки спрямо рускоезичното население, което живее на Изток, бяха откровена провокация – за да имат възможност и оправдание да кажат пред света „Вижте, просто усмиряваме там… метежните територии“. А реално, основата цел беше да ни унищожат. Вярвам в това. |