Юрий Максимов. Интервю за българските СМИ. Част 1.

Аз, Юри Алексеевич Максимов, живея в Донецк. Работя като учител по математика в училище. Помолиха ме да кажа няколко думи по въпроса какво е това Донецка народна репулика, как си представям нещата, т.е. какъв е смисълът на това, което става, как го виждам като обикновен гражданин. Аз не съм политик, безпартиен съм, кореняк съм в добрия смисъл на думата. Живея в малък дом, живеем 5 души – жена ми и трите ми деца. Живеем в Донецк, в микрорайона Гладковка, по-точно близо до Гладковка, за която сте чували нееднократно във всички сводки, защото стреляха по нас изрядно. Какво да кажа по повод на това, което стана?

Откакто в Киев започнаха тези вълнения, които прераснаха в най-натурална кланица, вече минаха три години, а все още никой не може да каже там кой кого е убил. Три години на власт и къде е резултатът? Няма. Кой е стрелял, кой е виновен? Според мен това е толкова абсурдно, че само доблестната Европа може да повярва в това, че някой нещо разследва. Само те, надали нормален човек може да повярва. И после, когато това започна да се прехвърля към нас, когато се опитаха да направят това в Донецк Донбас резко реагира. При това, ако например в Киев, в Лвов и други градове някой завладяваше областните администрации това беше нещо добро, а в Донецк това правеха “терористите” и “бандитите”. Някак си рязко се сменя добро-лошо. После Донбас обяви, че не иска героя Бандера, героя Шухевич, а иска да бъде такъв, какъвто е бил през цялото време. Донбас – това е територия , на която живеят повече от 100 националности. Тук никога за цялата история, а Донецк скоро ще стане на 150 години, никога... вече повече от 150 години никога не е имало никакви национални конфликти, никога. И не би могло да има, защото тук хората са равноправни. Който иска ходи в синагогата, който иска в католически костел, който иска в църква, който – в джамия – никога на никого нищо не е казвано. И когато се опитаха да направят това Донбас каза, че искаме да проведем референдум за Украина-федерация. Какво е това федерация? Това е когато хората имат общо правителство, обща армия, но всяка територия живее така, както иска..., данъците са еднакви, но аз говоря на езика, на който искам, на този език уча децата си и си имаме свои герои. Аз съм потомък на победил войник. Баща ми – Алексей Борисович Максимов от 25 август 41-ва година е воювал, беше на фронта, беше призван в Червената армия на Кирковския райвоенкомат на Сталино (предишното название на Донецк – ред.). Аз съм потомък, пряк наследник на победил войник. Той се върна от фронта, той е победител, има медал “За храброст”, да ви го покажа ли? Това е най-голямата войнишка награда. А това е орден от Отечествената война. Аз съм наследни к на победил войник. Ситуацията ... наистина ми е малко жал, че не съм съвсем млад, но това е друго. И затова съответно това никой не можеше да търпи. Затова беше обявено, че ще има референдум. На този референдум никой не е поставял въпроса за отделяне. За отделяне говорят само на запад (на Украина – ред.), те искат да отидат към Полша ... къде ще ходят ние не знаем. Да са живи и здрави. Беше поставен въпросът – това беше на 11 май 2014 година, когато беше обявен референдумът. Аз трябваше да пътувам до града в избирателния участък – регистриран съм на друго място. Докато пътувах преживявах, няма ли да ми се случи нещо. Пристигнах на избирателния участък, в училище №95, попаднах на опашка. Не очаквах това, пристигнах малко след 9,00 часа, а референдумът започваше от 8,00 часа. След като гласувах видях, че опашката е излязла от коридора и е стигнала до улицата. Моля извинение за думата “тълпа”- тълпа от хора, тълпа хора дошли да гласуват. В съседство имаше кола, в която имаше кореспонденти от канала Ал-Джазира. Интересно ми е какво са показали по-късно. Мисля си надали нещо хубаво, но може и да са разказали за някого. Те като че ли не се интесеруваха от тези, които гласуват.

По-късно беше обявена войната. Отначало бойни действия ... когато показваха по телевизията кадри от Луганск, когато самолет на доблестните ВВС на Украина беше убил мирни жители. Той беше стрелял по града, не знам точно кой беше той, но се надявам, че дяволите ще отделят за този изрод, който е натискал спусъка, специално място и ако още не е там ще дочака там страшния съд и нека си спомня как е натискал тези бутони и е убивал мирни жители в центъра на Луганск. Разбирате ли, върху децата му, върху потомците му на всички ще падне това проклятие. Но работата не е в това. Разбирате ли, всичко това ние виждахме, гледахме. Слушахме стрелбата – беше в района на аерогарата, но после започнаха да обстрелват покрайнините на града, а после и центъра. От мястото, на което живея, ако подскочиш можеш да видиш централния донецки стадион, който струваше, бях го чул, 300 милиона долара – не знам истина ли е или не, та този стадион пострада по време на “бесните” взривове, които се случиха през октомври 2014 година. Бяха се разхвърчали стъклата на стадиона. И ето, снарядите долетяха при нас, в селището, а тук за военни обекти не знам. Според мен нито един наблюдател на ОCСЕ или даже да доведат украински журналист не би могъл да представи за някакъв военен обект друго, освен моят кокошарник. Така у нас падаха снаряди, най-близкият падна на 20 метра от мен, точно до дома ми. По това време аз бях на улицата, но ми провървя – парчетата летяха, но не долетяха до мен. Две съседни къщи изгоряха, раниха съседка, после дойдоха пожарните. Аз видях какви са обикновените хора на Донбас. Ако не се сблъскаш с това просто отиваш на работа, провеждаш си уроците, връщаш се вкъщи, занимаваш се с децата и т.н. Но когато видиш как се пръскат снарядите, как се стреля, а пожарната – момчетата тичат с шланговете и гасят пожара, когато под тази дива канонада пристига бърза помощ, която прибира ранените, а лекарите също са хора, те също се страхуват. Страхувах се и аз – три месеца, докато беше стрелбата, живях в мазето. По-късно там се криехме редовно, но особено интензивно след първите Мински съглашения. Те започнаха през септември, мислехме, че ще стане по-добре, разбирате ли ...

Запомних добре денят на Успение Богородично – беше август 2014 г. През този ден обстрелваха града от 3,00 часа сутринта до 9,00 часа вечерта без прекъсване. Украина е православна и честваше празника и, разбирате ли, направи ми впечатление, че щом дойде християнски празник някой нехристианин или дявол – не знам, който ръководи това, но постоянно има дивашки обстрел. Сега станаха по-малко. Последният “дивашки”обстрел беше преди три седмици, в края на януари-началото на февруари. След 2015 година, след вторите Мински съглашения стана по-леко – имаше стрелба, но точно при нас, в града нямаше снаряди.

Какво мислим по тази тема? След това, което стана, след тези нечовешки събития, след всичкото преживяно, когато гледаш и знаеш, че жителите на Донбас са роби, нехора и т.г., кой може да си мисли каквото и да е. Знаете, казват, че цифрите са по-добри от фактите, аз се каня да изляза в пенсия това лято – при нас в ДНР пенсионната система действа, работи. До пролетта на 2015 година ни оказваха материална помощ, а от тогава започнаха да ни изплащат заплатите, пенсиите и т.н. Беше много тежко, безусловно. Беше тежко, защото когато през октомври 2014 година отивахме да работим, имаше обстрели. После като отивахме през 2015 година беше същото – прекъсвахме училище и беше трудно. Но все пак оживяхме, никъде не отидохме, няма нищо страшно. Сега, когато ни плащат заплатите, пенсиите и ето аз ще изляза в пенсия пред нас говори жена от Пенсионния фонд ...Във Ворошиловски район на Донецк няма много прпомишленост. Промишлените райони са Ленински, Куйбишевски, Киевски и др. –там имат заводи, мини ... Калинински, а това е Ворошиловски район. Та той събира 130 милиона гривни за Пенсионния фонд чрез, как се казват, вноски, застраховки. Не знам. А изплащат 35. Въпросът е къде отиват останалите? Донецк ограбват така, че на никого не се струва малко. Причината е в нещо много просто: предприятието се намира в Донбас, а кантората в Киев, седи там стопанин и като че ли Киев е с промишленост. Киев въглища ли копае? Или топи стомана, произвежда я? Затова искахме чисто и просто – момчета, нека живеем задружно, вие си имате герой Бандера – никой не е против, поставете му паметник ако искате .. но за своя сметка. Имате си пенсионери – никой не е против, плащайте им пенсии, но за своя сметка, със свои пари. Защото когато някой работи зад граница родителите му тук се лекуват безплатно в болница, а той не плаща данъци и кой за това плаща? Донбас. Закарпатието беше потопено (в резултат на наводнения или пролетни дъждове – ред.) натам тръгнаха ешалони със строителни материали. Идваха откъде? От Донецк. Сега като стане наводнение какво ще стане? Трудно е да се каже. Затова е естествена дивата ненавист към хората, които са се обявили за хора. В град Киев за последно бях доста отдавна, преди 10-12 години, май бяха изборите за Янукович ...изобщо след 2004 година. Не в кръчмата, а на книжния пазар ме питат: ”Вярно ли е, че в Донецк в мините работят и 5-годишни деца?” Отначало не разбрах въпроса, гледам човекът - като че ли не е пиян. Дойдоха още двама продавачи... Аз ги гледам и питам “Ти бил ли си някога в мина?” Той мълчи, а аз казвам “Ти в мина бил ли си? Ти представяш ли си какво е това мина? Аз съм бил и знам какво е. Какво ще прави там дете? Ще копае въглища? Или с лопата ще пълни вагонетката, или ще прави крепеж, какво ще прави? Да вдигне подпората - тя тежи 50-60 килограма, какво ще прави?” Гледа ме ... е, по телевизията му казали “В Донецк петгодишни деца работят в мините” и той повярвал, разбирате ли? Всичко е нормално. Психология ... Затова още веднъж казвам – аз, като гражданин на ДНР знам едно: родил съм се в Донбас, тук и ще умра и се надявам... кога ще стане това не знам и много се радвам на това, което се случи, много се радвам. Тежко ни е. Живеем без да знаем какво ще стане утре, но, въпреки всичко, аз свято вярвам, че моите деца, а аз имам четири, та децата ми ще живеят добре. И по-големите, и по- младите – аз вярвам в бъдещето, че имаме бъдеще – свято вярвам в това. Знам, че ако Донбас започне да работи – благодаря на момчетата, които го ръководят, ние ще имаме пари толкова, че може да бъде като в Дубай с тристаметровите небостъргачи, няма да има къде да ги слагаме. Е, при нас не трябва да ги строим, защото имаме мини, но все едно... Донбас ще се задави с пари и хората ще се чувстват хора, това, което те искат и което аз им желая – да се чувстват хора. А не представители с тенджери на главите (по време на Майдана протестиращите вместо с каски пазеха главите си с метални тенджери – ред.). Ето това са няколко думи от гражданин на ДНР.

Освен това какво искам да кажа. Аз работя в лицей, днес имаме празник – отбелязваме Деня на защитниците на Отечеството. Е, за мен това е денят на Червената армия, аз служих в армията през 79-81 години. Момчетата се веселят, цъвтят, хубавеят. Те са преживели много, нагледали са се на много, но това поколение ще бъде, аз мисля, нормално. То знае защо се учи, то знае цената на това, което има. Голямо благодаря на тези младежи, които там, на първа линия, пазят нашето спокойствие. Всеки ден моля Господ Бог да ги пази, а и те да се пазят. Това е най-важното, не само Бог да ги пази, но и те да се пазят, защото там няма място за луди глави, да пази Господ. Господи, дай им здраве и търпение, нека всичко да им е на ред, а децата им ние ще ги учим и научим. И в Донбас ще бъде най-добре откъдето и да е и нека ни завижда който иска. И благодаря на майка Русия, която ... аз съм вече достатъчно възрастен – скоро ще направя 60, но когато през 2015 година видях конвой пред 61-во училище, на което пише “Съюз на Авганистан” или “Съюз на авганистанците в Русия”, имаше хуманитарен конвой, който беше докарал учебници – аз се разплаках ето с такива сълзи. Видях как момчета от МЧС (сътрудници на Министерството на извънредните ситуации – ред.) разтоварват учебници, училищна униформа и др. подобни за нашите училища. Разбирате ли – на “терористите” са изпратили учебници – децата трябва да се образоват, ето така. Е, какво още мога да добавя. Още веднъж ще кажа – ние радостно гледаме в бъдещето, отглеждаме деца и от нищо не се боим. От нищо и от никого.

Юрий Максимов
учител по математика

гр. Донецк
февруари 2017 г.

автор: Любомир Данков

Част 2

Юрий Максимов. Интервю за българските СМИ. Част 2.

По повод на това такво е бъдещето на Украина и къде ще бъде тя аз мога да изкажа своето мнение – мнението на кореняк украинец. Бъдеще по принцип не може да има. Бъдещето се строи на основата на любовта, върху ненавист нищо не се строи. Евросъюзът, още веднъж искам да кажа, аз не съм политик и мога да изкажа само своята представа, според мен това е организация, чиято задача е да граби бедните, за да станат богатите още по-богати. На първо място са страни като Германия, Франция и др. ако се изхитрят да грабят дори страни като Италия и Испания, какво искате? Някога, за да направиш държава или както казват немците Райх е било необходимо да воювате. Сега няма нужда да воювате. Сега се дават заеми. И след това какво става? Пълно заробване, едните страни се превръщат в роби на други страни.

При Янукович, аз точните цифри не знам, заплатата в Украина беше според мен 430 евро. Може и да греша, но не много. Но това беше повече, отколкото в Румъния, в България – страни на Евросъюза, разбирате ли, повече. Пенсията беше повече от 100 евро. На майка ми пенсията беше 6 хиляди гривни – тя беше научен работник. По това време това беше почти 750 долара. Това беше пенсията на мама. Хората имаха, разбира се, по-малки пенсии, някои имаха 1000 гривни – това беше 100 и повече евро. Сега пенсията е 30 евро. И тези хора вярват, че ги чака Евросъюза. Нима никой не разбира, че храненици на никого не трябват... храненици. Евросъюзът ги очаква като миячи на подове, чистачи, берачи на ягоди, работници – по всяка вероятност на мръсни производства. Е, истина е че в Евросъюза няма такива. Но там никой не очаква инженери, математици и др. подобни. Никой не ги чака, те си имат свои. И въобще, ако има богата страна и има бедна страна в коя глава може да се роди идеята, че богатата страна ще издържа бедната? За какво? В руския език има израз “беден родственик”. Кой обича бедните родственици? До каква степен трябва да стигне ... и при това няма нищо чудно. Аз познавам хора – мои познати и познати на моите деца, имам голяма дъщеря кандидат на техническите науки, научен секретар на института, възрастни хора – на повече от 40 години, които казват “На нас Европа ще ни помогне, ще ни даде пари”.Това не мога да го разбера. Когато задаваш въпроса “Защо?” отговарят “Така” (без изгода за себе си – ред.).

Аз не знам, не съм бил в Европа, и не мога да преценя как там живеят хората, но съм абсолютно убеден, че и там хората живеят по принцип със същите интереси – мислят за децата си, за бъдещето, за това как да си купят нови мебели, някой може да мисли за нова кола, друг за нов телевизор – живеят с битовите си нужди. И представете си, че кажат на човек “На теб не ти е нужен нов телевизор, защото трябва да дадеш на Украйна, за да може някаква Галя с Тарас да си купят нещо”.

Кажете как да си обясним това, как да го разберем, заради какво? Когато слушам “целият свят е с нас” даже не ми става смешно, това не е смешно, откровено е тъжно. Ето, аз съм учител по математика и в математиката има такова понятие: “защо”, “за какво”. Какво значи да изучаваш математика? Това значи човек да започва от основните понятия, от основните определения. След това има аксиоми – основни положения, които той ползва, като например “през две точки може да бъде прекарана само една права”. Въз основа на това той прави изводи. Това се нарича “формална логика”. В коя глава може да се роди изводът, че ти си нужен на Европа и че тя ще те издържа? В коя? За какво? Но независимо от това... Вие знаете, има религия, например, за възкръсване на мъртвите – Христос съживявал мъртви, но аз не вярвам в това, че немецът ще жертва своето благосъстояние заради Галя и Тарас. Не вярвам в това, че някой си Луиджи или Педро много обича Украина и е готов да дойде при нас и да пролее кръвта си. Разбирате ли? Не вярвам някой от войниците на НАТО да жадува да попадне в окопите. Може би някъде из казармите на Одеса – там е топло, има море, има одески момичета, но в окопите на Донбас? Моля, нека заповядат, но аз малко вярвам, че някой от европейците ще дойде. Извинете ме, колко души знаят къде на картата се намира Украина? Щом представител на американския Госдеп (Държавен департамент – ред.) каза, че хората пристигат на почивка в Ростовските планини, макар че от Карпатите почти до Тихия океан се простира степ, не можеш да намериш дори една планина. Е, може би в училище не е учила точно тази география, не знам.

Затова Евросъюзът живее и нека живее, желая му благополучие и процъфтяване. Как ще живее е проблем на Евросъюза и на хората, които го населяват. Щом гражданите на Полша, на България или Румъния са приели членството в Евросъюза и са ги приели нека си живеят там. Но когато направо ти казват, казват на Украйна, че членството в Евросъюза по принцип е изключено главният въпрос е защо? Е, не е важно, а някой казва ”Мен ще ме приемат” извинете ме, но от гледна точка на математиката и въобще на която и да е човешка представа е абсурдно. Медиците обикновено наричат това бълнуване. Аз не съм медик и затова може би употребявам термина не съвсем точно, но че това е бълнуване е безспорно. Аз казвам “Пожелавам благоденствие на Евросъюза, нека си живее, а ние ще живеем така, както ни е нужно”. Ние сме Донбас. По-хубаво място от Донбас няма на земята, това е родината ми, каквато и да е. Нека през зимата да е студено, а през лятото топло, нека духа вятър, да летят комари, но аз обичам своя край, тук съм се родил, тук ще пораснат децата ми и аз му пожелавам процъвтяване, както желая процъфтяване на Евросъюза. Това е единственото, което искам да добавя.

Юрий Максимов
учител по математика

гр. Донецк
февруари 2017 г.

автор: Любомир Данков

Част 3

Юрий Максимов. Интервю за българските СМИ. Част 3.

Възникна въпросът откъде започна всичко това в Донбас. Разбирате ли, има понятие “самоорганизация”, но за целта е необходимо да има лидер. Например, през далечната 1612 година, когато беше Великият метеж в Русия (борба за Московския престол и за освобождаването на Москва от поляците – ред.) в Нижни Новгород Козма Минич - един търговец на месо – по руски прасол, т.е. джамбазин събрал Вече-то и обявил, че трябва да се спасява родината. Хората откликнали на призива му, събрали опълчение. Но на опълчението му е нужно командване или както казватна руски войвода и пълководец. Затова се обърнали към княз Дмитри Михайлович Пожарски и му казали: “Хора има. Князе, командвай ни”. Докато опълчението се придвижило от Нижни Новгород до Ярославл се присъединили много хора.

Затова, когато тук се появиха първите заплахи, когато започнаха да се появяват украинските танкове, бронетранспортьори и т.н. хората просто се надигнаха срещу това. И, естествено, възникнаха центрове, възникнаха много и разнообразни опълченски отряди. Не знам откъде намираха оръжие, но е пълно с оръжие, Господи, тук има складове, воински части. Аз лично помня когато служех в армията пазехме складовете, “неприкосновените запаси”, но ние бяхме свързочници. Количеството техника, което беше складирано там – машини, оборудване и други – беше невероятно. Без да смятаме вещевият склад, където имаше ботуши, бельо, униформи, каски – всичко необходимо. Затова тук, в армията има достатъчно много запаси. И в Донбас е същото. Когато се появиха първите отряди, в опълчението постъпиха хора, готови да защитят страната си. Отначало практически нямаше оръжие. След това започнаха да намират, да доставят и т.н. След това се появи организация и окончателното оформяне беше през 2014 година, когато в опълчението дойдоха хора с опит във военното командване, т.е професионални военни. Освен това се присъединиха още хора и опълченските отряди... е, в началото бяха слабо координирани, така както беше и в армията на Украйна, но след това се появи координация, появи се Върховен главнокомандващ – Александър Владимирович Захарченко. И вече при боевете под Иловайск, където нанесохме на украинската армия съкрушителен удар, а те го считат за победа – добре, нека си го считат, нямаме нищо против – но беше страшно поражение, бяха обкръжени много хора, именно тогава се появи единно командване, т.е. появиха се координационни центрове.

След това започна да се създава армия. Имам много познати, които служат в армията. Жена ми работи в техникум. Децата, завършващи техникума през 2014-2015 години отидоха в армията. Сега в ДНР вече има воинска повинност, има военни комисариати, набиране няма, но вземат хората, които са зачислени. Аз живея в Донецк и скоро ще станат три години откакто доблестната, така наричана страна Украйна, ни унищожава с всички сили. Отначало тук летяха даже самолети и един от тях в 12,00 часа през нощта стреляше с ракети по града. Бог ни опази – една от ракетите падна в паркинг, беше ранен пазача; друга – някъде в асфалта. Не знам, кой може да е зад щурвала – има ли деца, как се прибира у дома, каква майка го е родила – човекът, който в 12,00 през нощта хвърля ракети над мирен град, стреля по мирно население. Не знам кой е. Последният път обстреляха града пак в 12,00 часа през нощта. Стреляха по мирни, спящи домове. Разбирате ли? И когато някой разказва... аз знам едно – Нюрнберг призна, че изпълнението на престъпни заповеди е военно престъпление и никой не може да се оправдава с нова, че е изпълнявал заповед. Нито един артилерист не може да каже, че не знае накъде стреля – това не е истина. Всеки артилерист ще каже без проблем къде ще отлети неговия снаряд.

Колкото до руската армия... Вярно е, аз съм с очила, но все пак виждам нормално. Е, за три години не само руски части, но и руски военни не съм видял, нито един. Живея в града, пътувам по различни райони, може би някой ги е виждал, не знам, но аз не съм. Затова когато говорят за окупацията на Украйна – е, в това може да вярва този, който много иска да вярва в това, защото когато говорят за присъствието на армия... Армията е строга организация. В нея има рота, взвод и т.н., има полкове, има батальони.

Армията не е просто хора с оръжие. В армията хората трябва да се хранят, да ги въоръжават, да ги лекуват, да им перат униформите, да им доставят гориво, да се ремонтира техниката и т.н. Не можеш да скриеш воинска част, още повече воинска част, прехвърлена от друго място. Никой още не е видял нито един руски войник, руски танк, руски бронетранспортьор, руски бензинови автоцистерни или руски самолет. Затова пък казват, че са видяли руска армия – не знам какви са тези очи, които я виждат. Даже ОССЕ, което меко казано... не ни обича и с всички сили ни пакости навсякъде, където може, и те нищо не виждат, те даже не виждат убитите деца, които вече са повече от стотина.

В моя клас учеше Даша Горожанкина. Снаряд, паднал над дома им, уби баща й, майка й, баба й и дядо й и 15-годишното момиче останало до разрушения си дом. Те и това не виждат. Нищо. Или пък не искат да го видят, което по-скоро е истина. И все пак тези много наблюдателни граждани кой знае защо не са видяли нито един руски войник. Затова ако някой иска да ги види нека дойде и ги намери. Мисля, че нашите власти ще разрешат да вземат със себе си цяла глутница кучета-търсачи, нека ходят тук, нека търсят руска войска. Тук воюват наши момчета, наши, които тръгват от струга, от забоя, от волана и тръгват натам. И ето – те воюват. И, Господи, пази ги и нека те се пазят – искрено им желаем това. Това е единственото, което искам да кажа. Защото хората, които служат в армията на ДНР са мои ученици и мои познати.

По повод на доброволческото движение мисля, че има такива хора и много им благодаря и дай Боже нека да са повече. За кадровите части по принцип не може да се говори. Това е всичко, което може да се каже за руската армия. Впрочем, аз съм убеден, че все едно никого няма да убедим, все едно всички ще говорят, че тук има окупация. Путин, изведи войската си, въпреки, че Донбас крещеше “Путин, доведи войската си”. Разбирате ли? Но се оказа, че можем да се справим и сами. И благодаря на майка - Русия за помощта, която ни оказва – благодарим за учебниците, благодарим за електрическите подстанции, десетки от които бяха взривени и седяхме на тъмно. Благодарим за оборудването за пречиствателните станции, които бяха разрушени и в града течеше лоша вода – трябваше да я кипим 10 минути преди пиене – оборудването беше доставено, благодарим на руските хуманитарни конвои.

При нас ще дойде още не един конвой, Боже, има конвои непрекъснато, вече имат паметник. Мисля, че и моите деца ще им бъдат благодарни. Децата ми учат от учебниците, които докара руският конвой. Разбирате ли? Това са учебници, не патрони и не снаряди... това са учебници, които тук докара Русия. А Украина ни изпраща мини и снаряди и това трябва да значи, че сме им граждани. Аз мисля, че те грешат – вече макар и в бъдеще... по принцип това, което сега се нарича съвременна Украйна- това е изключено. Защото съвременна Украина е сборище от недобити фашистки потомъци, с които е воювал баща ми и неизвестно защо те успяха да се измъкнат, да оживеят и сега да дойдат на власт. И за огромно съжаление подлъгаха хората на Украина, които кой знае защо им вярват. В Киев имам роднини, които казват “Вярваш ли, че тук има фашисти?” Отговарям:”Аз не вярвам. Аз знам”. Може да се вярва в църквата, а аз знам. Майката на мой колега живее до Еникиево и от нея, от 82-годишната баба, мародерите - така наричат украинската армия - откраднаха даже мръсното бельо. Извинете ме, и фашистите не биха постъпили така. Фашистите може би не бяха добри, но баща ми е воювал с тях и знае добре, че немците са били храбри войници, рядко са имали равни в боя, но ги победи Съветската армия, Червената армия. Извинете ме, но не си представям немец, който отмъква спалното бельо на една баба, а тази измет може да направи това. Разбирате ли? Нашите момчета тръгнаха да се защитават именно от такива, които се намират тук, при нас. Но аз мисля, че освен човешки съд има и Божи съд, но човешкият съд ще ги застигне по-рано. Знаят се всички, които са стреляли по града – всеки командир на оръдие, който е давал заповед, той е знаел къде ще стреля. Знаят всички поименно и никой, никой няма да избяга от отговорността. Аз живея с тази вяра... никой няма да избяга от това.